Елена Алексиева - Аз живях социализма

Натюрморт с малеби

Елена Алексиева, 31г., писателка, София

- Аз това не мога да го изям.
Говоря колкото на себе си, толкова и на пилешката яхния, която една безпощадна, добре позната ръка е тикнала под носа ми толкова отдавна, че вече не помня кога. Цяла вечност седя така и отчаяно вдишвам миризмата на загоряло, докато най-сетне преставам да я усещам. Освен оскъдните парченца месо и разни други съмнителни нещица, в яхнията плават едни такива длъгнести, толкова тъмнозелени, та чак кафяви листа, които унило побутвам с вилицата от нямане какво да правя. Чувството за безизходност се засилва, когато се оглеждам и установявам, че останалите вече нагъват розовото малеби, което отгоре изглежда като пластмасово, а отвътре е още по-розово и леко лигаво. Копнея някак да прескоча настоящето, своите лични, с никого несподелени минути на агония, и да се озова там, от другата страна, в бъдещето, където и аз на свой ред ще мога тържествуващо да забия върха на лъжицата в странно еластичната кожица на малебито и, нетърпеливо натискайки, ще я пробода.
- Аз това не мога да го изям.
Повтарям тази фраза неизменно, по няколко пъти на ден, кога тихо и решително, кога наум, забила поглед в чинията, в отчаян опит да спра напиращите сълзи. Повтарям я с еднакъв успех пред доматената супа и кюфтетата, пред грис-халвата и филията с лютеница, и - особено настойчиво и непреклонно - пред млякото с ориз. Опитвам се да мисля за шоколад, банани, препечена филийка с масло и дори за кифла с мармалад, но не се получава. Изгубена съм. Не мога нито да избирам, нито да избягам. Най-дебелото дете в групата съм. И най-злоядото.
Впрочем не е точно така. Има едно момиченце, което е още по-злоядо от мен. Толкова е пословично със своята злоядост, че ако поне веднъж беше изяло обяда или закуската си, сигурно щеше да предизвика тектонични размествания в цялата продоволствена система на детската градина. Само дето е тъй дребно и кльощаво, че на никой и през ум не му минава да очаква подобни подвизи. Момиченцето се казва Мими Сливкова и в момента е заето да повръща насила погълнатата пилешка яхния върху количката с останалите нераздадени железни купички с малеби. Настава суматоха, истеричните крясъци на двете лелки се смесват с плача на ужасената Мими, във въздуха като ножове свистят закани и търсят случайни жертви. И най-злорадите деца - тия, най-ящните и най-жестоките, - се свиват и не смеят да шавнат. Много ми се иска да се обърна, за да видя какво ще й направят - ще я ударят ли, ще я накажат ли или просто ще я оставят да се погърчи на воля сред вонящия реквизит на своя позор. Не дръзвам, разбира се. Но за свое оправдание мога да кажа, че желанието ми ни най-малко не е продиктувано от неуместно любопитство. Боя се. И как иначе, нали при малко по-лошо стечение на обстоятелствата, възмездието като нищо можеше да падне върху мен.
Мими Сливкова е обречена, това е ясно. Изписано е на лицето й, само да я погледнеш, и не остава грам съмнение. Столовата е наелектризирана, сякаш е паднал гръм. Пилешката яхния отдавна е изстинала, а на малеби очевидно няма закъде повече да се надявам. Не мога да поема този риск, не си струва, предпочитам да оцелея, и то колкото се може по-незабележимо. Проблемът е, че трябва да изям всичко в чинията. Всичко. Залавям се за работа, сълзите ми капят в манджата, ръката гневно боде с вилицата и тъпче в устата, зъбите дъвчат, но само колкото трябва, гълтам с всички сили, за да не усещам вкуса. Истината е, че не е чак толкова гадно. Особено ако от това зависи животът ти и малкото ти, глупаво, упорито петгодишно достойнство. Когато занасям чинията до количката, тя е абсолютно, неузнаваемо празна. Като че ли в нея никога нищо не е имало.
Няколко часа по-късно мама идва да ме вземе. Доста е подранила, останалите ме зяпат със завист, докато лелката ме извежда при нея. Мама ми е донесла шоколадче, от най-мъничките, отгоре му пише "Феро" и има снимка на момченце. Мама винаги ми купува от най-малките шоколадчета, защото съм порядъчно дебела и извън детската градина злоядството ми като по чудо изчезва, особено ако става дума за шоколад. Разпитва ме, аз й разказвам за преживения кошмар, описвам подробно яхнията, жадна съм за съчувствие, може би дори за похвала. Вместо това обаче мама най-неочаквано спира насред улицата и започва да се смее. Не разбирам. Направо съм обидена. А тя, докато се мъчи да си поеме дъх, успява да каже:
- Горкото ми дете! Да излапа даже дафиновите листа!
Толкова съм удивена от откритието, че онези големи, остри листа, които изглеждаха като откъснати от някой декоративен храст, се наричат "дафинови", та забравям да й се сърдя. Само дето и до ден днешен не успявам да си спомня как и кога точно съм ги изяла.